На снимката: ракетата-носител „Енергия“ с космически апарат „Полюс“ се отправят към площадката за изстрелване. Снимка: РКК Енергия (източник: buran.ru)
ПОСЛЕДНА РЕДАКЦИЯ – 15 май 2022 г. 21:10 ч.
Светослав Александров. На днешния ден през 1987 година от космодрума Байконур излита свръхтежката ракета „Енергия“. За свръхтежки ракети се приемат тези, които могат да извеждат до ниска околоземна орбита полезен товар от 50 тона и нагоре. „Енергия“ е от същия клас като историческата ракета „Сатурн 5“ (ракетата на НАСА, извела хора до Луната в рамките на програма „Аполо“, с товароподемност 140 тона до околоземна орбита), „Н1“ (неуспешният съветски еквивалент на „Сатурн 5“, с товароподемност 95 тона до околоземна орбита) и „Фалкън Хеви“ (частният носител на СпейсЕкс, единствената съвременна свръхтежка ракета, с товароподемност 64 тона до околоземна орбита).
Не е чудно, че при първото си изстрелване „Енергия“ предизвиква голям фурор. Открити са невероятни перспективи пред космическото развитие на човечеството. Въпреки това СССР не оповестява официално какъв е първият полезен товар, който ракетата извежда в космоса – според официалното съобщение на ТАСС „Енергия“ е извела макет на спътник (източник). Едва години по-късно става ясно, че това не е бил никакъв макет, а военен товар „Полюс“ – прототип на лазерно космическо оръжие за унищожение на спътници (истински еквивалент на „Звездата на смъртта“ от „Междузвездни войни“ в реалния живот!). Поради проблем на борда обаче „Полюс“ не успява да се преориентира и да запали самостоятелно двигателя си за навлизане в крайната си орбита и впоследствие изгаря в атмосферата. Въпреки това ракетата „Енергия“ работи перфектно до разделянето на „Полюс“ и изстрелването е оповестено за успешно.
В действителност не мечти за усвояването на Луната и Марс са тези, които подбуждат създаването на „Енергия“. В началото на 70-те години САЩ поставят за основен приоритет създаването на космическата совалка, която ще се превърне в център на американската пилотирана програма за десетилетия напред. В СССР обаче властимащите смятат, че совалката е потенциален носител на ядрени оръжия в космоса. По това време в ЦКБЕМ работи Валентин Глушко по създаването на обитаема лунна база, която трябва да бъде изведена от ракета, производна на „Протон“. През 1976 година политиците поставят задача на Глушко да спре да работи по Луната и да се фокусира върху създаването на съветска совалка.
Глушко обаче прави една голяма промяна, която отваря вратичка за по-нататъшното усвояване на Слънчевата система и полети до Луната и Марс. Американската совалка използва собствени двигатели за достигането до орбита, като горивото за тях идва от голям прикачен към нея резервоар. Отстрани има и два странични твърдогоривни ускорителя. С други думи американската система за изстрелване е тясно свързана с космическата совалка и не може да се използва като отделна ракета. Глушко решава да построи съветската совалка без основни двигатели – тя просто представлява глайдер, който се спуска пасивно към пистата след космическия полет. Окончателният съветски дизайн напомня донякъде на американската совалка, но де факто съветската совалка представлява полезен товар за самостоятелната ракета „Енергия“ (която има четири странични ускорителя „Зенит“ и четири двигателя РД-0120, които са част от централното ядро на ракетата) (източник).
При първия полет на 15-ти май 1987 г. „Енергия“ лети без совалка, а с „Полюс“. Бъдещето за развитието на космонавтиката изглежда светло. Планирани са няколко варианта на „Енергия“ – „Енергия-М“ е най-малкият възможен, с два вместо четири странични ускорителя „Зенит“. Предвидена е ракета „Енергия II“ – „Ураган“, която трябва да е напълно преизползваема. Замислена е и гигантска ракета „Вулкан-Херкулес“ със способност да извежда 175 тона в орбита.
Но за съжаление нито един от плановете не узрява. „Енергия“ е използвана само за още един полет – този на совалката „Буран“ на 15 ноември 1988. В периода 1987-1988 г. СССР вече се намира в сериозна криза. След колапса на държавата през 1991 година има сериозен риск и от колапс на цялата ракетно-космическа промишленост на Русия. Слава Богу, по-голяма част от ракетите са спасени – и до днес „Союз“ и „Протон“ са в експлоатация. Прави се и опит за спасяването на „Енергия“. Но единственият реалистичен вариант, който може да се използва в бъдеще, е този на „Енергия-М“.
В началото на 90-те на фона на финансовото състояние на Съюза и скоро след разпадането му никой не си прави илюзии, че дебютната версия на „Енергия“ (използвана при „Полюс“ и „Буран“) може да продължи да лети и занапред – просто няма наличен друг полезен товар, който да запълва капацитета на ракета със способност да извежда 100 тона в орбита. Но проектантите на „Енергия-М“ смятат, че тя би могла да се използва за изстрелването на широк набор от комерсиални спътници, тъй като за времето си е най-мощната ракета в световен мащаб с товароподемност от 27-50 тона.
Журналистът Анатолий Зак съобщава (източник), че до края на 1990 година първият прототип на „Енергия-М“ е произведен успешно и той е изведен на стартовата площадка за изпитания. През първата половина на 1991 г. съветското правителство открива конкурс за създаването на нови ракети. НПО „Енергия“ кандидатства с проекта „Енергия-М“, съперничейки си с КБ Южное (предлагайки варианти на „Зенит“) и КБ Салют (предлагайки ъпгрейд на „Протон“). На 6-ти юли „Енергия-М“ е победител в конкурса!
След разпадането на СССР през втората половина на 1991 г. работата по „Енергия“ първоначално не е прекъсната и продължава чак до края на 1993 година. Но колапсът изглежда неминуем – „Енергия-М“ остава твърде голям носител за съществуващите руски спътници. Освен това тя използва голяма част от инфраструктурата на космодрума Байконур, който попада на територията на независимата държава Казахстан, извън Русия. При това нейното производство зависи от предприятия, намиращи се в бившите съветски републики Украйна и Узбекистан. Русия решава занапред всяка нова ракета да бъде разработена и тествана в базата на космодрума Плесецк, който се намира вътре в страната и няма опасност да бъде изгубен в някоя отцепваща се република. В края на 1992 година е даден ход за създаването на изцяло нова ракета „Ангара“, а „Енергия-М“ е зарязана окончателно през 1995 година.
През 2014, 2020, 2021 и 2022 г. различни варианти на „Ангара“ направиха своите дебютни полети и през идните години очакваме да разгърнат потенциала си. А „Енергия“? С голямо съжаление трябва да кажем, че сградите за асемблиране и тестване на ракетата са все още на територията на Байконур, но тънат в мизерия и развала. Фотографът Ралф Майребс е направил детайлна фотосесия на тези сгради, както и на единствения произведен модел на „Енергия-М“. Можете да разгледате снимките на този адрес:
http://ralphmirebs.livejournal.com/220278.html
Не ще и дума, тъжен край за „Енергия“! Ако има нещо, което може да успокои космическите ентусиасти в тези печални мигове, то е да се надяваме, че няма да е подобна съдбата на следващото поколение свръхтежки ракети като „Фалкън Хеви“ и „Старшип“. Но макар и космосът да е пуст, пътят към звездите си остава трънлив и знаем отсега, че космическите проекти са рискови и винаги има шанс плановете да се объркат… особено ако се намесят геополитическите фактори.
{fcomment}
