Злополучната ракета „Протон-К“, която не успя да изведе „Марс-96“ на път към Червената планета през 1996 година. Снимка : НПО Лавочкин
ПОСЛЕДНА РЕДАКЦИЯ: 12 август 2020 г. в 07:00 ч.
Първоначално написана на 28 януари 2016 г. 18:00 ч.
Светослав Александров. На 16 ноември 1996 година Джон Ван дер Бринк, наскоро пенсионирал се електронен специалист от Европейската южна обсерватория, решава да отиде на екскурзия в планините на северен Чили, където той и съпругата му ще наблюдават метеори.
В процеса на наблюдението те забелязват изключително ярък обект в небето.
„Той беше по-ярък от най-ярката звезда“, спомня си Ван дер Бринк, „с опашка 12 пъти по-голяма от ширината на Луната, с искри, излизащи от задната част. Бе изключително грандиозно събитие“.
Това, което астрономът наблюдава, е тъжното навлизане на автоматичната междупланетна станция „Марс-96“ в земната атмосфера и последвалото й изгаряне (източник: Learning to Glow, John Bradley).
„Марс-96“ е най-амбициозният опит за покоряване на Марс до този момент. Апаратът с тегло 7 тона се състои от пет отделни части. Най-голeмият компонент представлява 5-тонен орбитален отсек. Към него са прикачени два спускаеми апарата и два пенетратора за забиване в повърхността на Марс с висока скорост. И до ден днешен се вярва, че ако ракетата „Протон-К“ не е била аварирала при старта, „Марс-96“ е щял успешно да влезе в орбита около Червената планета (източник: RussianSpaceWeb.com).
Понеже „Марс-96“ е много голям, се предвижда следното – за навлизането в първоначална паркираща орбита с височина 160 километра е необходима правилна работа на трите степени на ракета „Протон-К“, както и първоначално запалване на четвъртата степен „Блок-Д“. Един час по-късно четвъртата степен трябва да се запали повторно, но дори и това няма да е достатъчно – „Марс-96“ след това трябва да включи двигателите си и да довърши ускорението към Марс.
Какво реално се случва? Ракетата „Протон-К“ успява да изпълни първата част от полета и доставя „Марс-96“ в паркиращата орбита. В това време руската база до Владивосток потвърждава, че всичко към момента протича нормално. След това „Блок-Д“ трябва да проведе второ запалване, когато автоматичната междупланетна станция лети над Уругвай. При нормални условия руснаците биха позиционирали кораб в океана, който да наблюдава процедурите по запалване и да подаде команди към ракетата в случай, че нещо се обърка. Проблемът е, че повечето проследяващи кораби са вече продадени за евтино желязо – останал е само един, който ръждясва в пристанището край Санкт Петербург (източник: http://www.jamesoberg.com/plutonium.html). Както можете да се досетите, се случва най-лошото – „Блок-Д“ не успява да се запали по план и руснаците остават в неведение за аварията в продължение на дълго време.
Въпреки проваленото запалване на „Блок-Д“, компютърът на „Марс-96“ не забелязва аварията и автоматичната станция се отделя от ракетата. Както е предвидено съобразно бордовата програма, тя включва собствените си двигатели, което я въвежда в елиптична околоземна орбита с нисък перигей – т.е. в пределите на земната атмосфера, където часове по-късно ще изгори. Но все още никой нищо не знае. След провеждането на маневрите „Марс-96“ разгръща слънчевите си батерии и триумфално подава информация за състоянието на мисията : „Запалването на двигателя е приключило, космическата станция е в състояние на междупланетен полет“.
Радиосигналът е получен от проследяващата сграда в Евпатория. Инженерите изригват в радостни възгласи – всичко изглежда, че е приключило нормално!
Но „Марс-96“ не е в междупланетното пространство – вместо това прелита точно над Евпатория. Проследяващите данни най-после разкриват на учените ужасяващата истина – „Марс-96“ е прикована в околоземна орбита без възможност за спасяване. Провалът на мисията е сигурен. (източник: http://www.jamesoberg.com/plutonium.html).
Междувременно американците са сериозно притеснени – те знаят, че на борда на автоматичната станция има плутоний. Къде може да попадне тя? Може ли при падането да настъпи радиоактивно замърсяване? Първоначално се смята (източник), че станцията може да се разбие на територията на Чили или Боливия, но до неделя (17 ноември) става ясно, че „Марс-96“ вече е паднала, при това в океана и няма заплаха за живота и здравето на хората.
Истинската загуба, за съжаление, е за науката. В хода на аварията са загубени общо 12 инструмента за изучаване на повърхността и атмосферата на Марс, 7 инструмента за изучаване на космическата плазма и елементарните частици, 3 инструмента за астрофизични наблюдения, навигационна TV камера и комплекс за изучаване на радиацията с дозиметър (източник). Дозиметърът е български – така че и родната наука губи от катастрофата.
Няколко години по-късно, през 2003 година, руска ракета „Союз“ (а не „Протон“) успява да изведе към Марс европейската автоматична станция „Марс Експрес“, която и досега функционира в орбита около планетата. На борда на станцията продължават да работят минералогичният спектрометър, както и камерата HRSC, които произхождат от проекта „Марс-96“. Така „Марс Експрес“ успява да спаси част от научната дейност на провалената руска експедиция (Източник).
През 2016 година, за пръв път след злополучната 1996-та година, руска ракета „Протон“ сполучва да изпрати нова автоматична междупланетна станция на път към Марс. Това е съвместната между Роскосмос и ЕКА мисия „ЕкзоМарс-2016“, която работи до ден днешен.
А през 2022 година, отново с помощта на „Протон“, ще бъде изпратена втората мисия от програмата „ЕкзоМарс“, която ще включва руска спускаема платформа „Казачок“ и европейски марсоход „Роузалинд Франклин“. Няма съмнение, че тогава също ще се притесняваме дали всичко ще мине наред.
Харесвате ли статиите на КОСМОС БГ? Можете да подкрепите Светослав Александров в Patreon, или да направите дарение чрез Epay или Paypal (за повече информация – на този линк).
{fcomment}
