На снимката: президентът на САЩ Доналд Тръмп, вицепрезидентът Майк Пенс и първата дама Керън Пенс наблюдават историческото изстрелване на новия американски пилотиран кораб „Крю Драгън“. Photo credit : NASA / Bill Ingalls
1 юни 2020 г. 13:45 ч.
Светослав Александров. Има един кръг хора, които се самоопределят като космически ентусиасти и са залели всички групи в социалните мрежи за авиация, военно дело и космонавтика. Но ако обърнете внимание на начина им на мислене, ще забележите, че признават само тези постижения, които им пасват на светогледа. Допреди няколко седмици тези хора мрънкаха по адрес на Илон Мъск: Стига вече ракети, стига вече кацащи степени, стига вече спътници, стига вече приказки за Луната и Марс – хайде да видим как Мъск изстрелва човек в космоса!
Днес Илон Мъск вече изстрелва астронавти в космоса. Същите тези хора отново заляха социалните мрежи с коментари как това не е нищо особено и в крайна сметка какво толкоз, като същото нещо са го правили преди други.
Ако бях малко по-красноречив, бих казал на тези хора, че сякаш главите им сякаш са излети от една точно определена желязно-въглеродна сплав с високо съдържание на въглерод. Или нещо подобно. Но не смятам да им падам на нивото, а просто да напомня, че омаловажаването и, по-лошо, отричането на дадено научно-техническо постижение не ги прави по-умни, а жалки.
Соц-носталгиците владеят този похват до съвършенство още от 60-те години на миналия век, когато астронавти кацат на Луната. Допреди „големия скок“ на Армстронг и Олдрин, САЩ и СССР се съревновават. След това реакцията от СССР е: ние никога не сме се съревновавали с вас. Тогава все още не им е стигнало до мозъците, че могат да отричат кацането на Луната. Е, днес го правят.
Не бих казал, че реакцията е само еднопосочна. Има една друга група хора, които отричат постиженията на „срещуположния лагер“. Най-гласовитият е един известен блогър с елече и бяла ризка, който се бори срещу Гагарин. Онези отричат кацането на Луната. Тъй ли? Ние ще им отречем първия в космоса. И последователите му, пу-пу, протриват ръце. Жалка работа.
Аз съм истински космически ентусиаст. Никога не съм отричал кацането на Луната, нито полета на Гагарин, само защото не ми пасват на философските или политическите възгледи. Защо е толкова трудно да признаеш победата на някого, дори и да не го харесваш?
Колко е трудно да кажеш, че полетът на Гагарин е велик и изстрелването на хора в космоса остава велико, независимо дали става с „Фолкън 9“ или „Союз“? Колко е мъчно да преглътнеш, че въпреки че не харесваш руската политика, въпреки че осъзнаваш нивото на корупция в руско-космическия отрасъл, руснаците продължават да пращат хора в космоса – и това не е станало по-малко велико от 60-те години?
Колко е трудно да преглътнеш факта, че американските астронавти първи стъпват на Луната, дори и в САЩ да бият афроамериканците, дори и да не харесваш НПО-тата на Сорос или президента Тръмп или който и да е друг?
С какво отричането на тези научно-технологични постижения ще те направи по-добър и по-морален?
Спомням си когато излязоха първите конспиративни филмчета за кацането на Луната през 2002-ра или 2003-та година. В едно от тях американският анализатор и бивш работник по програмата „Космическа совалка“ Джим Оберг определи отрицателите като „културни вандали“. Това определение не е спирало да резонира сред космическите среди.
Сходно е с това, когато си толкова незначителен и мижав обществен фактор, че ако не притежаваш способността да демонтираш даден паметник, единственото, което ти остава да се гордееш, е като го надраскаш.
Но да оставим паметниците настрана (защото аз също не искам в центъра на София да има паметници, възхваляващи чужди армии). Това е даже по-сериозно. Защото тези хора, освен че изразяват мнение в общественото пространство, гласуват и се размножават наравно с нас. Защото детето им, когато отиде на училище и прочете за полета на Гагарин или за кацането на Луната, то ще се прибере вкъщи, ще разкаже урока на баща си и той ще махне с ръка – „това не е вярно, на какво ви учат в тия училища?“.
И това е една от причината, когато това дете порасне, изобщо да не продължи да учи, тъй като „какво значение има да учиш“. Или да запише едно висше ей така между другото, защото всички останали имат диплома и то да не остане по-назад.
Забавното е, че същият този човек, който е изкензал поредния си коментар срещу някое научно-техническо постижение, утре ще напише друг – как обществото върви на все по-зле, как то се чалгизира и опошлява. А ти не си ли част от тази тенденция? Или си като снежинката, която никога не се чувства отговорна за възникналата лавина?
Срам ме е от теб. И тебе трябва да те е срам.
Но всъщност изпитвам най-вече жал – защото, освен всичко друго, си опериран и от чувство за срам.
{fcomment}
