Навършват се 50 години от последната успешна мисия на СССР до Луната

На илюстрацията: възвръщаемият компонент на „Луна 24“ излита със събраните проби. Image credit : Roscosmos

10 август 2026 г. 11:00 ч.

Светослав Александров. На 9 август 1976 г. е изстреляна ракетата „Протон-К“ с мисията „Луна-24“, последната съветска мисия, кацнала на Луната. Точно половин век по-късно обаче един въпрос остава любопитно пренебрегван от феновете на руската космонавтика. Те често питат защо САЩ прекратиха полетите по програмата „Аполо“. Но не си задават със същата критичност и аналогичните въпроси: защо СССР също спря лунните си мисии и защо Русия не успява да ги възобнови? Опитът за завръщане към Луната през 2023 г. с „Луна-25“ завърши с разбиването на апарата само няколко дни преди планираното кацане.

„Луна-24“ се прилунява на лунната повърхност на 18 август 1976 година и събира 170,1 грама проби от лунния грунд. Възвръщаемият компонент излита обратно на 19 август, а на 22 август 1976 г. капсулата с пробите се приземява успешно в Западен Сибир.

И след това… нищо.

За разлика от ясно обявения край на програмата на НАСА „Аполо“, след като мисиите след „Аполо 17“ са окончателно прекратени, при СССР няма такъв категоричен финал. След като САЩ първи успяват да изпратят хора на Луната благодарение на мисията „Аполо 11“ през юли 1969 г., съветските специалисти все пак успяват да извоюват почетното второ място в надпреварата, като успешно прилуняват два лунохода и осъществяват три роботизирани мисии за събиране и доставка на лунни проби на Земята. Посланието, което СССР отправя към света, е следното: „Същото, което американците правят с астронавти, ние го правим с роботи“.

Нови цели пред лунната програма обаче не са поставени и тя постепенно просто отмира.

В месеците след „Аполо 11“ ръководителят на съветската лунна програма по това време Василий Мишин предвижда продължаване на работата по свръхтежката ракета „Н1“, която дотогава е претърпяла два провала, изграждане на лунна база с нейна помощ и разработването на нов тежък спускаем апарат „L3M“. За този апарат обаче средства не са заделени. Но известно време работата по „Н1“ продължава да кипи, тъй като ракетата фигурира в петилетката, а плановете трябва да бъдат изпълнени. Освен това има интерес към „Н1“ като носител на тежки военни станции.

Следващите два полета на „Н1“, на 27 юни 1971 г. и 23 ноември 1972 г., обаче също завършват с аварии. Междувременно съветската космическа програма започва да буксува. Макар че СССР изпраща първата си космическа станция „Салют“ преди американците, екипажът ѝ, състоящ се от Георги Доброволски, Владислав Волков и Виктор Пацаев, загива след разхерметизиране на кораба „Союз 11“ преди кацането. Втората съветска станция, „Салют 2“, претърпява авария в орбита през 1973 г. Същата година американците не само успешно изстрелват своята станция „Скайлаб“, но и изпращат три екипажа до нея, които работят на борда и се завръщат благополучно на Земята.

НАСА започва да работи и по амбициозната космическа совалка, замислена като възвръщаем космически самолет на бъдещето. На нейния фон „Н1“ започва да изглежда като технология от древна епоха.

На 2 май 1974 г., непосредствено преди петото изстрелване на „Н1“, Василий Мишин е отстранен от поста си. Заради неуспехите на съветската лунна програма той е изпратен да преподава в Московския авиационен институт и на практика е отстранен от работата по космическите проекти. Вече построеният хардуер за „Н1“ е разглобен, а части от него са използвани за навеси и други бараки на космодрума Байконур. На Мишин е изрично заповядано да мълчи за лунния проект.

За съществуването на съветската пилотирана лунна програма СССР не признава чак до 1990 г., когато, по време на епохата на „Гласност“ и „Перестройка“, Мишин успява публично да разкаже за своята роля в тази история.

Междувременно Валентин Глушко оглавява НПО „Енергия“ и получава задачата да разработи нова свръхтежка ракета. След 13 години работа той успява. Ракетата „Енергия“ е създадена и извършва два полета, като при втория през 1988 г. извежда в космоса совалката „Буран“ на единствения ѝ полет. Но тези успехи идват твърде късно. Икономиката на СССР вече е в тежко състояние, а колапсът на системата изглежда неизбежен.

Руската космическа програма успява да организира и изстреля нова лунна мисия чак на 10 август 2023 г. „Луна-25“ обаче се разбива на 19 август, само броени дни преди планираното кацане. Следващата руска мисия, „Луна-26“, по актуалните планове трябва да бъде изстреляна през 2028 г., но тя ще бъде орбитална и няма да каца на Луната.

На 2 април 2026 г. НАСА, след повече от половин век пауза, възобнови пилотираната си лунна програма, изстрелвайки „Артемис 2“ с четирима астронавти на обиколка около Луната и обратно. Мисията приключи успешно на 10 април.

В тази нова лунна надпревара основният опонент на САЩ не е Русия, а Китай. Има сериозен шанс следващото пилотирано лунно кацане да бъде китайско, а не американско.

Следващата китайска роботизирана лунна мисия „Чанг’ъ-7“ ще кацне в района на Южния полюс и ще го изследва с луноход и летателен апарат тип „хопър“, способен да подскача между различни места на повърхността. Мисията е част от подготовката за бъдещото изграждане на китайската лунна изследователска инфраструктура и база. Очаква се „Чанг’ъ-7“ да бъде изстреляна по-късно този месец.

---

Харесвате ли тази публикация? ПОДКРЕПЕТЕ КОСМОС БГ, като изпратите дарение на този линк или набързо посредством Revolut: @svetosauzx

---