Седмица след завръщането на Артемис 2, провалът на Блу Ориджин спъна лунната програма

Кацането не е проблем – липсата на надеждни горни степени се превръща в ахилесовата пета за програмата „Артемис“. Photo credit : Blue Origin

20 април 2026 г. 08:00 ч.

Светослав Александров. Седмица след триумфалното приводняване на четиримата астронавти на „Артемис 2“, програмата за завръщане на Луната претърпя първата сериозна спънка заради вчерашния провал на Блу Ориджин. Парадоксално, проблемът не е в неспособност да се каца, а в липсата на надеждни горни степени за ракетите-носители.

Двете основни компании, които разработват спускаеми апарати – СпейсЕкс и Блу Ориджин – изглежда вече уверено владеят кацането, при това не на Луната, където липсва атмосфера, а на Земята след достигане на орбитална скорост – задача, която е значително по-сложна. Факт е, че само тези две фирми в цял свят могат да постигат успешно такива кацания и нито една друга държавна агенция, нито една друга частна компания не може да рециклира степените си. Но Блу Ориджин сега се сблъсква със същия проблем, с който се сблъска СпейсЕкс миналата година – проблематични горни степени. Нека да си спомним, че миналата година СпейсЕкс демонстрираха безупречни кацания на „Супер Хеви“, като експлодираха не първите степени, а самите „Старшип“-и (горните). Дори ако трябва да споменем „Фалкън 9“ (най-надеждните ракети в цял свят, по-добри и от „Союз“), единствените аномалии с тях касаеха горните им степени.

В краткосрочен план САЩ са застрашени да загубят най-близката цел в лунната надпревара, очертана през предстоящите месеци – първото роботизирано кацане в района на вечнозатъмнения кратер Шакълтън, където има залежи от вода и летливи вещества – ценни ресурси за бъдещите обитатели на лунните бази. Понастоящем Китай подготвя за изстрелване мисията „Чанг’ъ 7“, която ще извърши кацане близо до Шакълтън през втората половина на годината. Спускаемият апарат на Блу Ориджин „Блу Муун“ наскоро премина през термо-вакуумните си изпитания и имаше реален шанс да изпревари „Чанг’ъ 7“, но сега след аварията на горната степен на „Ню Глен“, може да не успее да излети в обозримо бъдеще.

Липсата на качествени горни степени засяга и пилотираната космонавтика. За изпълнението на мисията „Артемис 2“, първият пилотиран полет до Луната след 53-годишно прекъсване, бе използвана конфигурация на ракетата „Спейс Лонч Систъм“ с т.нар. „Промеждутъчна горна степен“, която е взаимствана от „Делта 4“. В тази конфигурация плюс Европейския сервизен модул на „Орион“, космическият кораб е с ограничена способност по отношение на delta-v, т.е. не може да отиде самостоятелно до ниска окололунна орбита. Той може да направи облитане на Луната по траекторията на свободно завръщане, както бе случаят с „Артемис 2“, или да достигне т.нар. Далечна ретроградна орбита около Луната, както бе случаят с „Артемис 1“. Причините, поради които способностите на „Орион“ са ограничени, са отдавна дискутирани на уебсайта на КОСМОС БГ, и са свързани с множеството политически компромиси, с каквито някогашната далеч по-способна програма „Аполо“ не се е съобразявала.

Ракетата „Спейс Лонч Систъм“ никога няма да има по-мощна горна степен – докато тя съществува, ще се използва промеждутъчната горна степен. Доскоро се предвиждаше Боинг да построи т.нар. „Изследователска горна степен“, която трябваше да позволява превоза на тежки провизии и астронавти до Луната, но след като разходите затова бяха оценени на $2.8 милиарда, сегашното ръководство на НАСА логично прекрати тази разработка. Вместо това ще се използва комерсиална горна степен от типа на „Центавър“.

Но НАСА също така е започнала да ограничава ролята на „Спейс Лонч Систъм“, като отсега нататък програмата „Артемис“ ще разчита все повече на комерсиални носители като „Старшип“ и „Ню Глен“. Нещо повече – вече не се планира да се използват възможностите на „Спейс Лонч Систъм“ за директното изпращане на кораба „Орион“ до Луната, поради което мисията „Артемис 2“ се очертава да е последната по рода си. Сега „Спейс Лонч Систъм“ ще изпраща кораба единствено до ниска околоземна орбита, където ще се скачва с лунните модули – „Блу Муун“ или „Старшип“. И именно тези модули ще трябва да поемат още една задача, освен да кацат на Луната – да доведат кораба до окололунна орбита.

Което означава, че отсега нататък лежи на плещите на СпейсЕкс и Блу Ориджин да стабилизират проблематичните си горни степени. С оглед на факта, че спускаемите апарати, за разлика от тези на „Аполо“, ще имат нужда от презареждане с гориво в орбита, налице е необходимост от изключително прецизна работа на тези степени.

Третият полет на „Ню Глен“ е вече в историята. Предстои да видим как ще се справи следващият „Старшип“, който наскоро премина успешно през огневите си в изпитания и до броени седмици ще бъде изстрелян. Миналата 2025 г. бе тежка за програмата – втората итерация на „Старшип“ претърпя няколко провала на горни степени и чак през второто полугодие постигна успехи. Ако третата итерация, която е на път да дебютира, премине през аналогични спънки, то перспективите САЩ да изпреварят Китай към повърхността на Луната бързо ще се превърнат в мираж.

НАСА разполагаше с комфорта да разработва ракетата „Спейс Лонч Систъм“ в продължение на 16 години, в случая с кораба „Орион“ – на 21 години. СпейсЕкс бяха избрани да строят спускаем апарат през 2021 г., а Блу Ориджин – малко по-късно. Фирмите са имали ограничено време да разработят системите си, а отлаганията при такъв тип програми са нормални. И все пак, отлаганията са лукс. 2030-та година, датата, която Китай са поставили като краен срок да кацнат на Луната с екипаж, наближава застрашително.