На илюстрацията: „Старшип“ на лунната повърхност. Image credit : SpaceX
6 септември 2025 г. 15:15 ч.
Светослав Александров. На 3-ти септември Търговската комисия на Сената на САЩ организира изслушване под надслова „Изгрява зловеща луна“. Целта на изслушването бе да се отправи предупреждение, че САЩ може да загуби надпреварата с Китай относно завръщането на човек на Луната и също така да изгуби позициите си по отношение на постоянното присъствие в околоземна орбита.
Сред поканените експерти бяха бившият администратор на НАСА Джим Брайденстайн, който оглавяваше агенцията по времето на първия мандат на Тръмп, президентът и изпълнителен директор на Коалицията за далечни космически пътешествия Алън Кътлър, президентът на гражданската и международна космонавтика към Redwire Майк Голд и бившият заместник командир на космическото командване на САЩ, полковник Джон Шоу.
През лятото на настоящата година стана ясно, че китайските усилия по усвояването на Луната са стигнали много напред. През юни Китай успешно изпита системата за аварийно спасяване на пилотирания лунен кораб „Менгжоу“, през август бе проведено първото статично огнево изпитание на лунната ракета „Лонг Марч 10“ и също тогава бе тестван спускаемият лунен модул „Ланюе“. Тези постижения показаха, че американците драстично изостават в опита си да се завърнат на Луната.
Технологично американската космонавтика е много по-напреднала от китайската, като САЩ разполагат с възвръщаеми ракети, включително свръхтежки като „Фалкън Хеви“ и „Старшип“. Но технологичният напредък сам по себе си не е гарант, че американците могат да изпратят човек на Луната в обозримо бъдеще. Основният проблем е, че вече две десетилетия космонавтиката на Китай е целеустремена към Луната – тя започна с безпилотна обиколка на естествения ни спътник (мисия „Чанг’e 1“ през 2007 г., „Чанг’e 2“ през 2010 г.), продължи с безпилотно кацане на Луната („Чанг’e 3“ през 2013 г.), кацане на обратната страна на Луната („Чанг’e 4“ през 2019 г.), събиране на проби от видимата страна на Луната и доставката им на Земята („Чанг’e 5“ през 2020 г.) и събиране на проби от обратната страна на Луната и доставката им на Земята („Чанг’e 6“ през 2024 г.). За Китай остава безпилотно кацане на Южния полюс на Луната и следващите експедиции ще са с астронавти. В сравнение с това САЩ нямаше стройна, многогодишна програма за усвояване на Луната. Макар че две десетилетия течеше разработката на пилотирания кораб „Орион“ и неговата ракета-носител „Спейс Лонч Систъм“, различни президентски администрации чертаеха различни планове за дестинациите, до които трябва да се лети. Джордж Буш-младши искаше да се лети до Луната. Обама каза „не“, защото „вече сме били там“ и вместо това пренасочи мисията към астероид. Доналд Тръмп върна на дневен ред лунното кацане, но дотогава бе загубено ценно време за строежа на пилотиран спускаем модул, както и за скафандри за лунни разходки. Именно това е основният проблем, който може да попречи на американците да се завърнат на Луната преди китайците.
„Прехвърлянето на топката от една администрация към друга изключително много навреди с течение на времето“, призна бившият администратор на НАСА Джим Брайденстайн. „Това, което правим, е работа, простираща се в течение на много поколения и просто не можем да си позволим да вървим напред-назад“.
Понастоящем изпълняващият длъжността администратор на НАСА Шон Дъфи заяви, че се е ядосал от казаното по време на изслушването в Сената. „Бях много сърдит“, сподели Дъфи. „И ще ви кажа това, проклет да съм, ако допуснем историята да се напише по този начин. Ние ще победим китайците към Луната“.
Почти извън всякакво съмнение е, че следващото пилотирано изстрелване към Луната ще е американско – ракетата „Спейс Лонч Систъм“ и корабът „Орион“ са сглобени за предстоящ полет в началото на 2026-та година – това е мисията „Артемис 2“. Всичко е готово – и няма спор, че когато полетът е в историята, Доналд Тръмп и Шон Дъфи ще извъртят нещата така, че е постигната голяма политическа победа. Но проблемът е, че „Артемис 2“ няма да кацне на Луната, а само ще прелети край нея, преди да се завърне на Земята. Корабът дори няма да влезе в окололунна орбита, така че миисята не е точно повторение на някогашната „Аполо 8“ през 1968 година.
За да могат САЩ да кацнат на Луната с екипаж (което е планирано не за следващата, а за по-следващата мисия „Артемис 3“), трябва да са готови пилотираният лунен модул и скафандрите. И тук е основната разлика между планът на Китай и този на Щатите. Китайците се опитват да повторят „Аполо“, който представлява най-простият начин да се достигне естественият ни спътник – директен полет с кацане на малък лунен модул. Докато лунният модул на САЩ е базиран на кораба на СпейсЕкс „Старшип“. А за да може този кораб да лети отвъд околоземна орбита, до Луната и Марс, фирмата на Илон Мъск трябва да демонстрира нов тип технологии за презареждане на гориво в космоса. Освен че технологиите трябва да се докажат като надеждни, преди да бъдат одобрени за пилотиран полет, планът предвижда множество изстрелвания на ракети с кораби-танкери.
Дали конгресмените и настоящата президентска администрация на САЩ осъзнават тези трудности, остава неясно. Остава неясно и дали са в състояние да предложат адекватна алтернатива, която да включва по-прост и постижим в обозримо бъдеще план за пилотирано кацане на Луната. Както подчертах по-горе, разработката на „Спейс Лонч Систъм“ и „Орион“ се точи вече две десетилетия. Спорно е, че традиционните подизпълнители на НАСА могат да проектират и построят лунен модул за срок, по-кратък от половин десетилетие (китайският лунен модул е в напреднал етап на разработка и датата за кацане е преди 2030 г.). Така че, колкото и да не се харесва на някои политици и лобисти, най-бързият начин за достигане на Луната вероятно минава през СпейсЕкс и „Старшип“, просто защото тази фирма е доказала, че работи най-бързо в сравнение с всичките си конкуренти. Без СпейсЕкс американците още щяха да зависят от Русия за превоза на астронавти до МКС.
Какво биха могли да направят американците? Една от възможностите, която е подкрепена и от Брайденстайн, е изцяло да зарежат пилотираното лунно кацане, защото така или иначе няма да са готови преди Китай. Но пък в напреднал етап на разработка са модулите от станцията „Гейтуей“, която ще бъде построена в орбита около Луната. Тази станция се разработва съвместно от САЩ и партньорите на МКС (без Русия). Ако западният свят разполага с обитаема станция около Луната до 2030 г., това ще бъде съществено постижение, но пък през това време китайците ще кацат на лунната повърхност и ще се готвят да построят своя собствена база. Подчертавам, на повърхността на Луната, а не в орбита около нея.
Сенатът изрази опасения и относно дългосрочното присъствие на САЩ в околоземна орбита. Понастоящем американски астронавти живеят постоянно на Международната космическа станция, но има един проблем – тя не е вечна. Предстои нейното пенсиониране през 2030 година, а подобно на ситуацията с пилотирания лунен модул и скафандрите, не е ясно дали комерсиалният сектор ще е готов с построяването на частни станции в орбита около Земята. Ако МКС си замине, а такива станции няма, единствената постоянно обитаема космическа станция в околоземна орбита ще остане китайската „Тянгон“. Китайците ще са лидер и в тази област.
Космическата надпревара все още не е загубена за западния свят. Предстои да видим какво ще направят американските политици и космически дейци. Отговорът изглежда очевиден: публично-частните партньорства трябва да станат още по-крепки, но както пише и експертът Ерик Бъргър за Арс Текника, вероятно ще трябва да се направят компромиси и по отношение на безопасността. Все пак полетите до Луната са рисково начинание. Но едно е ясно: 2030-та година, когато китайците ще се установят на естествения ни спътник, вече не изглежда толкова далечна. Часовникът тиктака. Тик-так.
