29 януари 2023 г. 20:30 ч.
Светослав Александров. На 1-ви февруари ще отбележим две десетилетия от трагичния край на мисията „STS-107“ на совалката „Колумбия“, когато загинаха седем души: командир Рик Хъзбанд, пилот Уилям Маккуул, специалисти Дейвид Браун, Калпана Чаула, Майкъл Андерсън, Лоръл Кларк и Илан Рамон. Макар че това не бе първата катастрофална авария в историята на космонавтиката, за пръв път фатален инцидент доведе до цялостно преформулиране на цели, задачи и програми на пилотираната космическа програма.
Съветските трагедии „Союз 1“ и „Союз 11“ не доведоха до преустановяването на плановете на СССР и до пенсионирането на корабите „Союз“. Макар че след наземния пожар на „Аполо 1“ НАСА въведе много подобрения, човек успя да достигне до Луната със същия тип капсула. След повредата на „Аполо 13“, когато екипажът бе спасен на косъм, тогавашният администратор на НАСА Томас Пейн заяви, че „няма нужда от промяна“, при това още преди да започне разследването на инцидента. След експлозията на „Чалънджър“ американският президент Роналд Рейгън, Конгресът и ръководството на НАСА решиха вкупом, че отсъства необходимост от преформулиране на пилотираната програма и единственото, което бе направено, беше построяването на нова совалка, която да замени „Чалънджър“ – совалката „Индевър“ (изт: Paul Torrance, The Space Review).
Малко хора си спомнят, но преди съдбовния 1 февруари 2003 г. в НАСА нямаше сериозни разговори за връщане на Луната и полети до Марс. Фокусът в началото на 21-ви век бе върху Международната космическа станция, а след прекратяването на проекта на Локхийд Мартин за създаването на космоплана „X-33“ през 2001 г. (който по-нататък трябваше да доведе до създаването на кораб, който да замени совалката), НАСА не предприе нов подобен проект. Вместо това агенцията реши да удължи експлоатацията на совалките до 2020 година, с надеждите, че „Индевър“ (най-новата совалка) може да лети и до 2025 година. Можете ли да си представите една алтернативна 2023 година, в която нямаше да има полети на „Крю Драгън“ до МКС или обиколки около Луната с „Орион“, а вместо това совалките още щяха да кръжат около Земята?
Но катастрофата на „Колумбия“ промени всичко. Веднага след трагедията администраторът на НАСА Шон О’Кийф свикна панел, който да разследва инцидента и да начертае планове за бъдещето. През 2005 г. наследникът на О’Кийф, Майк Грифин, съобщи, че „космическата совалка е грешка“. До голяма степен такива са настроенията и днес – че програмата „Космическа совалка“ никога не трябваше да бъде инициирана.
Годините след „Колумбия“ бяха трънливи – както отбелязва Дуейн Дей за The Space Review, датата за пенсионирането на совалките (2010 г.) бе съобразена със завършването на строежа на Международната космическа станция, за изпълнението на който совалките все още бяха необходими. Впоследствие датата бе изместена за 2011 г. поради забавянията в строежа. Но поради факта, че НАСА прекрати проекта „Съзвездие“ за създаването на ракетите „Арес 1“ и „Арес 5“ и същевременно не започна своевременно паралелна програма за проектирането на частни космически кораби, това в крайна сметка принуди американците да разчитат на превозите на руските кораби „Союз“ до МКС чак до 2020 година.
Все пак, две десетилетия по-късно, може да кажем, че независимо че следсовалковият преход не премина гладко, времената днес са много по-добри. НАСА разполага с два космически кораба за транспорт на астронавти до орбита – „Крю Драгън“ (на СпейсЕкс) и „Старлайнър“ (на Боинг). Корабът „Орион“, разработката на който започна в рамките на „Съзвездие“, успя да получи нова ракета след криволичещ политически процес – ракетата „Спейс Лонч Систъм“, а миналата година той обиколи за пръв път Луната в безпилотен режим.
Но най-важното: совалките трябваше да си отидат, за да може НАСА най-после да излезе от миналото, да стъпи в бъдещето и да започне да стимулира развитието на т.нар. „нюспейс сектор“, съставен от млади космически компании, които създават нови технологии.
Прав ли бе Грифин да определи космическите совалки за грешка? Ако трябва да напомня думите на Торънс, редно е да правим разлика между намерението и технологичното изпълнение. Намерението бе ясно – совалките трябваше да осигурят бърз, чест, евтин и безопасен достъп до космическото пространство. Това бе добро намерение. Проблемът бе в технологичното изпълнение – комбинирането на ракетоплан от типа „X-15“ с наземна система за изстрелване на ракети. Това бе радикално нова, неизпробвана концепция и историята показа, че бе грешка.
Но сега, когато ракетите на СпейсЕкс „Фалкън 9“ летят веднъж на всеки 5-6 дни, завръщат се на Земята и се рециклират за следващ полет, може да заключим следното: те изпълниха първоначално заявеното от совалките намерение. Технологично решение имаше – просто се оказа по-различно. И за да се стигне до него, совалките трябваше да изчезнат…
