Преизползвай, обновявай, рециклирай. Това се превръща в основната тематика на нашия модерен свят със счупени производствени вериги, климатична криза и замърсявания с пластмаси. Рециклирането на дрехи и реновирането на обзавеждането се е превърнало в начин на живот. Тези дни се усеща като морално задължение да възпрепятстваме всички химикали, газове, странични продукти и отпадъци да навлизат в околната среда.
Преизползвай, обновявай, рециклирай – това е правилното нещо, което трябва да вършим, независимо за какво става въпрос.
Особено ако става дума да изследваме космоса.
Преди около седем години една ракета излетя и после любезно се върна на Земята по начин, който ѝ позволи да бъде рециклирана или поне превърната в паметник на собствения ѝ успех. Тази историческа ракета бе „Ню Шепърд“ на Блу Ориджин и, заедно с „Фалкън 9“ на СпейсЕкс, двете ракети проправиха нова епоха към възвръщаемите ракетни степени. Днес всяка космическа държава и комерсиална структура работи по собствени възвръщаеми ракети. В дългосрочен план това ще намали цената на космическите пътешествия, както и количеството материал, което ще изгаря в атмосферата или ще бъде изхвърлено като боклук (какъвто не бива да е) в океана.
Голямото изключение от този план за рециклиране и преизползване е финансираната от НАСА „Спейс Лонч Систъм“. Със своята височина от малко под 100 метра, тази тежкотоварна ракета е малко по-дребна от „Сатурн 5“ и товароподемността ѝ е 80% от нейната. Тя е проектирана да извежда хора и товари на път към Луната и Марс и ще заеме своето място в историята като по-малкия и по-бърз братовчед на „Сатурн 5“, който върши по-малка работа за повече пари.
(Когато чувате хората да ви казват, че „Спейс Лонч Систъм е най-мощната ракета, построявана някога“, те имат предвид нейната тяга, която е с 15% по-голяма от тягата на „Сатурн 5“. Това означава, че ракетата може да изведе по-малко общ товар, но с по-голяма скорост).
Всяка ракета „Спейс Лонч Систъм“ също така незабавно се превръща в боклук. Най-общо казано, „Спейс Лонч Систъм“ е еднократно използваната ракета, която никой не иска.
Ако трябва да сме честни спрямо НАСА, агенцията се опитва да рециклира оставените от совалките части по време на първите 4 мисии от програмата „Артемис“.
„Спейс Лонч Систъм“, или накратко казано SLS (СЛС), беше план в стил „О, Боже, американците си нямат ракета“, обявен през септември 2011 г., след като програмата „Съзвездие“ бе прекратена и совалките бяха пенсионирани. НАСА никога нямаше намерение да пенсионира совалките без да има план, който да ги замени. За съжаление, докато совалките бяха налични, нямаше спешна нужда да се спонсорира превръщането на НАСА от агенция, която използва космически самолет, в агенция, която… не използва любимия си космически самолет. Докато програмата „Съзвездие“ изглеждаше добре на хартия, на нея никога не бе дадена творческата или финансовата свобода, за да се превърне в революционна система. Това оповестяване през 2011 бе ясно: трябваше да се запазят колкото се може повече работни места от епохата на совалките, да се използват колкото се може повече компоненти от совалките и да се направят нещата колкото се може по-бързо.
Първоначалната дата за изстрелване, каквато бе заповядана от конгреса, бе 2016 година.
„Артемис 1“ не излетя през 2016 година.
Днес, на 29-ти август, ракетата отново не излетя, но поне остана на стартовата площадка и както говорителят на НАСА обяви, „беше частично заредена, но не изцяло заредена“.
Твърде много проблеми възпрепятстваха развитието на „Спейс Лонч Систъм“. Вероятно някой някога ще напише книга по темата, като този някой няма да съм аз. Казано просто, има едно правило, което беше нарушено – „между трите неща, бързо, евтино и качествено, можеш да избереш само две“. Опитът да се свършат и трите едновременно не проработи и не е ясно дали някое от тези неща ще бъде изпълнено от крайния продукт.
Също така, опитвайки се да рециклират ограниченото количество останки от совалковата епоха, те се затвориха в едно доминирано от боклуци бъдеще.
Понастоящем има 16 двигателя „RS-25“, които са ни останали от совалките. Първоначално те бяха монтирани на опашките им и взимаха гориво от гигантския оранжев резервоар, т.е. тези грубовати двигатели бяха проектирани с идеята да се преизползват. Всяка основна степен на „Спейс Лонч Систъм“ ще използва четири такива двигателя, които ще осигуряват 15% от тягата на ракетата посредством смес от течен водород и кислород. Тази смес ще бъде доставяна от резервоар, който е базиран на оригиналния совалков резервоар. Практически старият резервоар бива удължен, двигателите се изместват отдолу и след това върху него могат да се трупат други степени. Това би могло да се възприеме като рециклиране на тези стари двигатели … само че совалките ги връщаха обратно на Земята, докато „Спейс Лонч Систъм“ просто ги яхва, след което ги изхвърля в атмосферата, където изгарят и се разпадат на атоми във въздуха. По-големите парчета отиват в Тихия океан. (Да, възможно е да дишате парчета от ракети. Малко вероятно е, но е възможно).
Тези 16 двигателя ще бъдат използвани и изхвърлени в хода на четири мисии. След това Аероджет Рокетдайн ще започне да произвежда нови и донякъде по-евтини двигатели, нова версия, които отново ще бъдат изхвърляни след всеки полет.
Заедно с унищожаването на двигателите, „Спейс Лонч Систъм“ унищожава и твърдогоривните си ускорители.
По времето на епохата на совалките бяха изстреляни 270 твърдогоривни ускорителя, от които 266 бяха рециклирани (два бяха загубени при катастрофата на „Чалънджър“ и по време на мисията „STS-4“ имаше отказ на парашути). Около 5000 части бяха реновирани и някои от тези части бяха ползвани дузина пъти.
„Спейс Лонч Систъм“ използва компоненти, зарязани от совалковата програма, за да се създадат по-големи и донякъде ъпгрейднати ускорители, които в никакъв случай няма да бъдат рециклирани. Какво ще кажем за частите, които са преминали през дузина полети? Ако бъдат използвани на „Спейс Лонч Систъм“, това ще е техният най-добър шанс да идат при рибите. В най-добрия случай след 30 години аз ще съм на пътешествие сред Атлантическия океан, където коралови рифове ще са се образували от тези твърдогоривни ускорители. Това ще е най-добрата съдба, която мога да си представя за тези забележителни машини.
НАСА буквално изхвърля цяла ракета след всяка мисия. Когато казвам, че „Артемис“ е гигантско парче боклук, аз нямам предвид качеството на ракетата, а нейната съдба.
Спори се, че понеже „Спейс Лонч Систъм“ ще лети толкоз нарядко (веднъж годишно или нещо от сорта), няма време или икономическа изгода да се създава инфраструктура за връщане и рециклиране. В дългосрочен план, ако програмата продължи, ще увеличат продукцията на твърдогоривните ускорители. Тази конструкция е заклещила НАСА в едно бъдеще, където ще има еднократни, невъзвръщаеми ракети и както аз се старая да изхвърля еднократните пластмаси от своя живот, така искам да премахна еднократните ракети от агенцията на своята държава.
Усещам, че нейде между редовете конструкцията на ракетата падна жертва в заблудата на невъзстановимите разходи, както и паниката, че, О, БОЖЕ!, ни е нужна ракета сега. Нещата се усложняват от всички тези работни места, които съществуваха за совалковата програма и които хората се надяваха да бъдат прехвърлени към „Спейс Лонч Систъм“. Всички тези неща генерираха емоционални причини да продължим финансирането и строежа на „Спейс Лонч Систъм“.
Но вероятно най-доброто решение в дългосрочен план е такова, което е лошо в краткосрочен. Понякога просто трябва да признаем, че дадените досега пари са прахосани и трябва да създадем нов план, който да съхрани парите за по-нататък. Понякога трябва да уволниш цели дивизии хора, които работят върху вече ненужен продукт, за да може да се работи по революционни идеи. Понякога … понякога просто трябва да оставиш паниката настрана и да започнеш отначало, да отложиш нещата още малко, но да ги свършиш както трябва.
Артемис ми шепне на моето сърце на човек от Поколение X. Това е любовното послание към ракетите, което зажужава в моите гърди по време на „Мечтата е жива“. Цветовата гама, с твърдогоривните ускорители и оранжевия резервоар, това са цветовете на моите плакати със совалки, с които отраснах. Те ми напомнят на програмата „Шатъл-С“, за която лобирах. Ако беше построена през 90-те години, „Спейс Лонч Систъм“ щеше да е великолепна. Но днес… не.
Това е красива ракета и красиво парче боклук. Надявам се, че „Артемис 1“ наистина ще излети. И след това се надявам, че програмата ще бъде прекратена, като така оставащите 12 двигателя ще заживеят нов живот в музеите, където ще вдъхновяват хората да създадат нещо ново и вълнуващо.
Трябва да посмеем да вършим смели неща.
Автор: д-р Памела Гей, превод: Светослав Александров
