Обсерваторията в Рожен. Credit : NAO Rozhen
Тази статия изразява личното мнение на администратора на сайта - Светослав Александров.
30 август 2015 г. 15:00 ч.
Светослав Александров. Далечната от моя гледна точка 2002 година...
Това се случваше всеки делничен ден...
В 13:10 часа удряше последният звънец за първата смяна. В този миг училището започваше да прилича на зверилник. Викове, крясъци, кой си забравил нещо, кой хвърчеше към училищната лавка да си купи сандвич за обяд, кой тичешком се отправяше към стълбището. В рамките на няколко минути класните стаи се изпразваха. За повечето ученици предстоеше един вълнуващ следобед - разходки, гаджета или мързелуване в къщи с компютърни игри. Домашното можеше да почака до утре, все щеше да се намери един, който го е написал (най-често един от нас), а останалите просто щяха да го препишат. А ние, за голям наш срам, им давахме, нищо че им правихме мечешка услуга и вероятно имаме своя принос за това да има некадърни специалисти. Но не искахме да нагнетяваме напрежението допълнително и току виж да изядем още някоя обида или дори тупаник. Ние бяхме непопулярните, зубърите, които не излизат много-много навън. Тези, чиито имена с директорска заповед се четяха на висок глас във всички класни стаи. За да ни знаят всички. Тези, които сме се представили добре на конкурс или на олимпиада.
Всеки ден след 13:10 часа ние оставахме в училището за още няколко допълнителни часа, за да можем да продължим да сме това, което бяхме - олимпийците. За нас нямаше почивка. Но нека първо да ви представя наша милост: няколко човека от биологическите паралелки, няколко човека от математическите, един-двама от физическите. След като приключваха часовете, ние се отправяхме към хранилищата или незаетите от вторите смени стаи, където уморени учители бяха решили да си жертват от личното време, за да продължат да ни подготвят за предстоящи конкурси и олимпиади. Нищо че беше неблагодарно занимание. Нищо че единственото, което получаваха в замяна, бе просто един-два реда в местните вестници и в училищните архиви.
Аз бях от биолозите. Групите, в които се събирахме, включваха представители от различни класове. Бяхме заедно, доколкото си спомням на олимпиадите нямаше разделение по класове - задачите бяха едни и същи за всички. Всъщност не помня добре, може и да бъркам в детайлите, но макар и задачите да бяха еднакви, май деветокласниците и(или) десетокласниците ги класираха отделно. Нямаше кой знае какво значение. Тогава аз бях все още новак (noob, заек). От по-големите класове вече имаше преуспели олимпийци, даже някои от тях бяха отишли на международни олимпиади и дори имахме един медалист.
Но си спомням много ясно момичето, което пристъпваше нервно преди началото на всяко извънкласно занимание. "Миналата година бях лауреат на олимпиадата. Трябва да стана пак и тази година. Не може не стана. В цялата история на България не е имало нито един случай, в който лауреат в 11-ти клас не е станал повторно лауреат и в 12-ти клас". Горката. Чувстваше, че ако се опозореше, нямаше да го преживее. Колко много й съчувствах тогава.
И така, учителите идваха и ни раздаваха поредните задачи. Трябваше да се научим да решаваме задачите до степен, до която в рамките на един тест от 50 задачи бъркаме не повече от пет. Това бяха няколко затормозяващи часа упорита работа, при това всеки ден след училище. Ентусиазмът не винаги беше на топ, понякога угасваше, понякога искахме да мързелуваме като другите. И ние сме хора!
Накрая идваше и самата олимпиада. Първи, втори, накрая национален кръг. Няма да се впускам в подробности, просто ще обърна кратко внимание на детайлите, а те винаги включваха решаването на задачи във влака или в хотела преди националния кръг, нервите, паниката и валерианът в последните часове преди същинското съревнование. По принцип на самото представяне на олимпиадата, в т.нар. върхов момент, винаги си мотивиран. После нервите пак започваха: "Ей, на тази задача какво писа? Това ли? Ама аз мисля, че беше друго. Малеее... ами ако съм го объркал?" Пак паника, пак валериан.
И накрая след дълго чакане обявяваха резултатите. Четяха имената ни отзад напред, започвайки от този човек с най-нисък успех. Четяха, четяха, четяха, а краката ти изтръпваха... В този момент не ти остава нищо друго, освен да се молиш на всички възможни богове. "Дано не съм следващият, дано не съм следващият..." Никой не иска да се провали...
Накрая идваше един преломен момент, в който говорителят ни казваше: "Оттук насетне всеки, който ще бъде обявен, ще има поставена оценка!". Шумни въздишки на облекчение, тук-таме поздрави: "Честито! Честито!" Оставаше да се види кой е по-напред, кой ще е на първите места, кой ще има шанс да отиде на международна олимпиада...
Валерианът най-накрая почваше да действа... след като всичко приключеше!
Сега ще ви разкажа другата история. Какво се случваше след олимпиадата.
Тези от нас, които бяхме изкарали отлични оценки, имахме право да учим във ВУЗ с бал от тези оценки. Не всички се възползваха от тази опция. Медалистът, за който споменах по-горе, разправяше непрекъснато във всеки един момент: "Аз нямам намерение да седя в тази държава, нямам условия за развитие". И избяга в САЩ. Моята приятелка от онова време, която освен че се подготви за олимпиада и изкара отлична оценка, се представи отлично и на TOEFL и SAT. И тя замина. Една година преди нея беше вече заминало и нервното момиче. Друго момиче имаше шанс да отиде на международна олимпиада, но ни съобщи: "Не желая, моята мечта не е да отида и да завземам медали, аз искам да уча медицина". Така и не замина на международна олимпиада, а реши да залегне над книгите и да си вземе и изпита по химия за влизане в МУ. Не стана учен, нито стана олимпийски медалист. Не мога да я виня за това. Но стана лекар! Съдейки по снимките във Фейсбук е още в България.
Неколцина от отличниците-олимпийци решихме да учим в СУ и влязохме без приемен изпит, с оценка от олимпиадата.
Още в края на първи курс университетът обяви партньорска програма с университет в Италия. Едно момиче от олимпиадата замина там и загубих дирите й. Една моя приятелка, не олимпийка, но много добра студентка, също замина и сега работи там. Трета от отличничките нещо не бе доволна от възможностите в Италия и изчака да завърши магистърска степен у нас. След това замина за Япония. Още едно момиче и едно момче от олимпиадата заминаха за Швеция след магистратурата си и сега правят научна кариера. Момичето вече има докторска степен. Двама от олимпийците пък се харесаха, ожениха се и останаха в България. Намериха си работа в частни фирми и не се занимават с наука.
От целия випуск олимпийци останахме само аз и още едно момче, които се занимаваме с наука в България. Той все още прави дисертация, аз успях да стана доктор.
Тая втората част можеше и да не ви я разказвам. Вие и без това си знаете какво се случва с олимпийците ни. Но реших да не ви спестя нищо.
...
Въпреки множеството полууспешни и неуспешни реформи в образованието, представянето на ученици на олимпиади е една от последните останали области, в които България продължава да държи своето първенство. И трябва да го оценяваме. Защото на последните олимпийски спортни игри през 2012 година сме се представили най-слабо от 60 години насам. Защото България беше за последен път във финалните етапи на световно футболно първенство през 1994 година. Защото почти навсякъде губим своите позиции като успяващи хора. За сметка на това наши ученици през 2015 година обраха златни, сребърни, бронзови медали и други призове от олимпиадите по математика, информатика, астрофизика, биология. Тези успехи идват на фона на почти пълно безразличие от страна на медиите, а безразличието от страната на медиите е плод на безразличието от обществото, което като цяло все повече запада и да следва дословно римската максима "хляб и зрелища". И нищо друго.
И все пак моля всеки, който прочете тая моя статия - не извръщайте поглед от нашите ученици-олимпийци, които, както ви разказах, преминават през много трудности и лишения, дори неприязън от страна на съучениците си, за да достигнат до тези успехи. Защото скоро те наистина могат да останат последните български първенци. А може и тях да ги загубим.
И моля ви не започвайте пак с цинични изявления като : "Ама те учениците след олимпиадите бягат на запад и не правят нищо за България". А какво да правят - да останат тук и да просят ли? Защото точно това се получава. Прочетете това писмо от уважаемия проф. д-р Таню Бонев отпреди няколко дни (натиснете тук). През 2015 година най-голямата обсерватория в България продължава да няма пари, не е ремонтирана от 30 години насам и единствената надежда е милостиви хора да преведат някакви скромни средства, за да може да продължи дейността си.
До това унизително положение се стига, защото властта продължава да е глуха за нуждите на учените. Бюджетът у нас за образование и наука като дял от БВП е 3.5%, а средното за ЕС е 5.3%. Даже Латвия заделя 5.5% от БВП за образование и наука. Точно така - ние сме на опашката в Европа.
Как да работят тези млади хора? Каква наука можем да правим при тези условия?
И въпреки това някои от нас го правим. Малко сме, но сме решили да търсим своето признание и реализация в България. Имаме си причини - приятели, семейства, обичаме си родината (дори и да не обичаме това, което е държавата). Ние можем да изберем много неща в този живот - работа, партньор в живота, къде да живеем, с кого да живеем. Но едно не можем да изберем - къде да се родим. Тук се е случило. Тук са и най-съкровените моменти от нашия живот.
Казвам се Светослав Александров, един от последните останали млади учени в България. Популяризирам наука от 2007 година насам и съм написал две книги.
Щастливо женен съм и искам да имам възможността да живея със семейството си в България, работейки това, което желая.